Привет, приятели! Днес на гости ми е една талантлива и красива българска актриса – прекрасната Бояна Авджиева. Бояна е завършила „Актьорство за драматичен театър“ в НАТФИЗ, а след това печели стипендия за института по актьорско майсторство „Лий Страсбърг“ в САЩ, откъдето скоро се и завърна. Гледали сте я в театралните пиеси „Хора с куфари“, „Papas in motion“, „Импровизирай това!“ , в телевизионния сериал „Мен не ме мислете“ и холивудската продукция „The Paradise Murders“.
С нея се срещнахме декември месец, в една сравнително приятна зимна неделя. Съвместната ни фотосесия се случи с лекота. Бояна е много искрена, можеща, знаеща какво иска и как да го постигне. Лично за мен, срещата ни беше огромно вдъхновение. Благодарна съм й за отделеното време и за това, че беше себе си по време на фотосесията и във всеки ред, който е написала в настоящето фотоинтервю.
В публикацията си говорим за престоя й в Холивуд, за изкуството, за начинът ни на мислене, за да бъдем успешни и на много други вдъхновяващи теми. Прочетете го, заслужава си!
Здравей, Бояна! Благодаря ти, че прие поканата ми! Радвам се, че си ми на гости! Какво би ни разказала за себе си?
И аз се радвам, благодаря за поканата!
Ами… аз съм човек, който винаги е имал проблем с това да се побере в едно място. Или в едно описание. Или в една държава, ако трябва да сме честни. От дете съм безкрайно любопитна и съм като Алиса в Страната на чудесата – все ще скоча в някоя заешка дупка.
По професия съм актриса, обичам живота и всичко което остава след него, в свободното си време пиша, рисувам, обичам да гледам и слушам мюзикъли и балет и да чета книги, докато не ми отекат очите. Обичам конете, не яздя особено добре, но искам да се науча. За сметка на това не шофирам. Като цяло обичам да се занимавам с много неща и после се чудя защо се изморявам толкова. И обожавам пътуванията до далечни страни.
Общо взето съм комбинация от трудолюбие, инат и малко лудост, но това по някакъв странен начин винаги ми работи в полза и ме е отвеждало надалеч.
От малка си се занимавала с различни видове изкуство. Как се спря на актьорската професия?
Историята е, че след като ми откриха тежка сколиоза, бях принудена да се откажа от танците, които ми бяха страст. След това се отдадох на мечти за рисуване и евентуално кариера в анимацията, но след няколко турбулентни тийнейджърски години между 12 и 16-годишна възраст реших, че имам нужда от нова среда. А рисуването е малко самотно начинание.
Сетих се, че като малка бях в актьорска школа, участвах в телевизионни предавания и реклами, и много добре се разбирах с децата там. Затова отново тръгнах на актьорска школа – просто за да не съм толкова самотна. Впоследствие се влюбих в сцената, както и във всички, които срещнах там, защото се превърнаха в моето семейство. Оказа се, че съм талантлива и стоя добре на сцена и пред камера. Не смятах, че съм особено добра в нещо друго по онова време. В училище имах много посредствени оценки, освен по български език и философия, защото пишех доста добре.
Сега обаче смятам, че преоткривам актьорската професия с всяка нова „фаза“ на кариерата ми. Виждам я като бизнес, като възможност за даване на глас на хора и теми, които имат нужда от това, и като шанс да пътувам по света. Обичам тази професия и се радвам, че тя ме дръпна към себе си – все едно ме избра.
Скоро се върна от обучението ти в института по актьорско майсторство „Лий Страсбърг“ в САЩ, за който спечели стипендия. В едно интервю сподели, че начинът на мислене ти е помогнал за този огромен успех. Ще ни разкажеш ли повече? Мисленето е голяма част от изкачването на върхове.
Едно нещо разбрах – ако сам се поставиш под стъклен таван, никой няма да дойде да ти го счупи.
Трябва да мислиш нагло. Не високомерно – нагло. Да вярваш, че имаш място на масата още преди някой да те е поканил. Нарочно използвам тази дума, защото хората и актьорите в България много се притесняват от нея. По принцип по-правилно би било да кажа „смело“, но и тази дума тук е криворазбрана. Влага се някакъв странен наивитет и дори стоицизъм в нея, което не е грешно, но я лишава от активност и от директното действие.
Американците харесаха, че мисля така. Не чакам позволение от никого. Не чакам да дойде „моят ред“. Няма такова нещо като „твой ред“ – докато го чакаш, времето ще си мине. Давам всичко от себе си, заставам такава, каквато съм, независимо на кого ще се харесам или не. Винаги желязно подготвена, с уважение, но безкомпромисна. Само така можеш да оцелееш в един свят с милиарди хора, които правят същото всеки ден, какъвто е светът в Америка; особено в град като Лос Анджелис.
Кои срещи и уроци няма да забравиш от престоя ти в Америка?
Имах невероятния шанс да се уча на актьорско майсторство от самия извор на тази техника, използвана от толкова големи имена в Холивуд – а именно от сина на Лий Страсбърг, Дейвид. Учих драматургия от един от най-великите световни писатели и драматурзи – Джон Патрик Шанли – когато дойде в училище да поработи с нас върху все още неиздадените си пиеси. Научих как да се подготвям за роля от Анди Гарсия, когато го попитах как той го прави, по време на лекция, на която беше гост-лектор.
Научих сценичен мюзикъл от човек, който е работил на една сцена с Ариана Гранде в „Лак за коса“… от целия набор от отдадени преподаватели в Института научих безброй други умения и тънкости – както в творческата, така и в бизнес страната на тази огромна индустрия, наречена Холивуд. Индустрията, заради която всеки един от нас е посмял да мечтае да бъде актьор – независимо дали после е избрал друг път.
Научих много и от колегите си, идващи от целия свят – за индустрията, за живота в Америка и за това как да оцелееш на място, което все още си е Дивия Запад. Как да се съхраниш, на кого да разчиташ и на кого да вярваш. Срещнах хора, които не завиждат, когато успяваш, а ти се радват, че се преборваш. Ще ми се и в България да е така.
Слушах разговора ти и в подкаст при една дама, която много харесвам. Там спомена, че българите сме много талантливи, но ни е трудно да се продадем като продукт. Какво ще ни помогне, за да напреднем и в тази посока, според теб?
Първо, да спрем да слушаме хора, които ни говорят глупости. Да се информираме сами, да проверяваме дали тези източници са достоверни.
Второ – липсва ни малко увереност. Ние сме свикнали да се извиняваме, че сме добри. Учат ни на това още в НАТФИЗ, за да не „пречим на процеса“, „на трупата“, „на театъра“, „на храма“. Няма такова нещо. Ако това все още важеше, всеки прясно дипломиран актьор щеше да е пратен на щат в театър на пълна работна заплата, както е било по времето на социализма, а не да се чуди на каква почасова работа да се хване, за да върже двата края.
В Америка, ако си талантлив и скромен, никой няма да те чуе – шумът е прекалено голям.
Трябва да се научим да казваме: “Да, добър съм. Да, струвам.” И да не мигаме гузно след това.
Спомена ми, че в момента работиш по независим проект. Би ли желала да ни разкажеш повече?
Правя филм, който написах, докато бях в Лос Анджелис. Събрали сме се голям екип от млади и работливи актьори и сами си го движим – в Америка ни учеха да си създаваме работа един на друг, особено след всички стачки срещу големите стрийминг корпорации и навлизането на изкуствения интелект в индустрията, които разтърсиха цял Холивуд, докато бях там.
Тепърва ни предстои да обявим проекта публично, да споделим за какво се разказва и как го създаваме.
Всички знаем колко е трудно да се финализира един независим проект. Какво ти дава сили да продължаваш, въпреки всичко?
Хората, с които работя. Някои от тях са ми приятели от десет години и ги обичам искрено. Други срещнах покрай създаването на проекта и ми вдъхват надежда, че тук не всичко е загубено. Млади сме, умни сме, и ако работим заедно, а не разделени; ако не слушаме тези преди нас, които се опитаха да ни възпитат така, сякаш сме скотове и ще си откраднем хляба един на друг, всъщност можем да постигнем адски много. Избирам да вярвам в това.
Имала си привилегията да виждаш като пример висок професионализъм в лицето на баща ти – Александър Авджиев. На какво те учеше той?
Татко ми даде най-високия стандарт за професионализъм, който съм виждала.
Научи ме, че талантът без дисциплина е мързел и не струва пукнат грош.
И най-важното – научи ме да не се страхувам да казвам истината. Той винаги го правеше, и все още го прави, въпреки че го няма отдавна.
За какво мечтаеш?
За семейство. Искам да стана майка, тъй че мечтая главно за това. Е, добре де, и да се влюбя. Случвало ми се е само веднъж, тъй че няма да откажа на втори път.
Какви нови проекти да очакваме от теб?
Наскоро излезе американският ми филмов дебют по Lifetime Movie Network – криминален филм, който се казва „The Paradise Murders”.
В момента участвам в два други американски филма, които ще излязат догодина – единият е на режисьора Джайлс Алдерсън и е филм на ужасите, базиран на българския фолклор, което е доста интересно. В другия имам съвсем малка роля и ще се пусне по Paramount+.
И, разбира се, работя усилено по нашия независим български проект. Нямам търпение да го споделим. Надявам се да ви хареса. Правим го с много любов.
