Привет, приятели! Днес на гости ми е една млада, красива и талантлива дама – актрисата Климентина Фърцова. Познавате я от театралните постановки „Вечерята”, „Закуска в „Тифани””, телевизионния сериал „Белези”, игралния филм „Голата истина за група Жигули” и други. Освен това тя се изявява като певица, пише текстове и свири на пиано.
С Климентина Фърцова се срещнахме един топъл пролетен следобед преди повече от месец, когато специално за вас сътворхме снимките за тази фотосесия. Освен, че е нереално красива, смея на твърдя, че с Климентина се работи с лекота, много е дисциплинирана, искрена и напълно естествена.
Във фотоинтервюто си говорим за вярата в себе си, нейната фомула за успех, перфекционизма и какво още, ще разберете като прочетете интервюто докрай. Enjoy it!
Здравей, Климентина! Благодаря ти, че прие поканата ми, много се радвам, че си ми на гости! По професия си актриса, освен това певица, пишеш текстове, свириш на пиано. Но коя всъщност е Климентина?
Знам ли, по-скоро хората, които ме познават могат да дадат някакъв отговор на този въпрос. Трудно ми е да си задържа вниманието на едно място. Страшно много неща са ми интересни и това определено ме прави разсеяна и доста разпиляна, в по-голямата част от времето. Но пък като си наумя нещо, не го оставям, докато не му видя сметката. Просто амбиция или инат или пък зодията ми, в което се съмнявам, понеже тия неща със зодиите за мен са пълна глупост.
Как се роди любовта ти към изкуството?
Може би, това беше моят малък опит да избягам от всички досадни задължения, които ми бяха на главата и средата, която не понасях. Така си мислех тогава де, в 12 клас. Имах нужда тотално да променя нещо. Сякаш дотогава събитията ме дърпаха за носа и ме водеха насам-натам, а ми се искаше да е обратното. Чак на 16 години проявих внезапен интерес към пианото. Записах се на уроци и започна много да ми харесва. В един момент цялото ми внимание беше там. А обичах и да пиша, ей така, за да не си забравя някоя гениална мисъл. Пълна съм с онези малки тефтерчета, в някои от които сама се изненадвам, че може да се намери нещо не съвсем толкова глупаво. Изкуството винаги ме е дърпало, просто никога не ми е стискало да се захвана сериозно с това. А ако тогава знаех какво ме чака и колко труд и усилия ще трябва да положа, най-вероятно щях да се откажа още от момента, в който ми хрумна да кандидатствам. Добре, че си нямах идея.
Ролята ти в сериала “Белези” не е никак лека. Кой беше най-ценният урок, на който те научи участието ти в продукцията?
Тогава бях четвърти курс в НАТФИЗ. Главна роля в сериал ме обърна буквално с главата надолу, понеже освен всичко трябваше да го съчетая и с часове и репетиции в академията. В началото се поизплаших, все пак задачата е отговорна, а отивам там без почти никакъв опит пред камера. Общо взето се учех в движение и лека полека започнах да свиквам с разни неща, най-вече да импровизирам повечко, понеже в киното често не остава време за подготовка, за съжаление. Полезен опит беше.
Каква е твоята формула за успех? Вярата в себе си или работата върху себе си е по-важна, за да успее човек?
Със сигурност първо трябва да повярваш. Аз мисля, че няма невъзможни неща. Всеки човек притежава невъобразимо количество потенциал в себе си. Веднъж откриеш ли го и дадеш ли му цел и посока можеш да се изненадаш на какво си способен. Разбира се, работата е неизменна част. Не харесвам мързеливи хора. Ако не положиш известна доза усилия, не можеш да очакваш нещата да се случат ей така, магически, от само себе си. А и после резултатът е по-сладък.
Случва ли ти се да изгубиш вяра? А как си я връщаш?
Случва се, естествено. Аз съм страшно нетърпелива. Когато нещо не се получава и отчаяно търся начина и средствата и отново не ги намирам, или пък, когато крайния резултат не е това, което съм очаквала, започвам да си мисля разни жестоки глупости – че не ставам, че не мога да го направя, че май е било по-добре да се занимавам с нещо по-лесничко и за момент съм готова да зарежа всичко и да отида да чистя риба в Норвегия, или нещо от сорта. И обикновено точно в такива моменти, случайно срещам някой или виждам нещо супер вдъхновяващо, което ме дърпа отново натам и си викам – абе я да се стягам, колко му е да го направим това. Важно е да запазиш мотивацията. Едно малко разочарование не бива да те плаши. Понякога не е лесно, но пък си заслужава. Не знам, така си мисля аз.
Какво е да си артист в България? Какво би казала на младите хора, които искат да се занимават с изкуство?
Аз самата завърших миналата година и от своя скромен малък опит мога само да кажа, че със сигурност трябва да си търпелив, много упорит и все пак е хубаво да останеш верен на себе си. Лесно можеш да се подхлъзнеш в неправилна посока. Добре е да помниш защо си започнал да правиш, каквото и да е. И още нещо – не трябва да спираш да търсиш, да надграждаш, изобщо да си любопитен. Все пак актьорската професия се учи цял живот, а и всяка друга професия, свързана с изкуство. Ако мислиш, че завършваш академията и бам вече знаеш всичко – си в жестока грешка. Всеки нов проект те сблъсква с нови предизвикателства.
Перфекционизма предимство или недостатък в характера е според теб?
Обичам нещата да се доизпипват докрай. Понякога до болезнен детайл. Това, разбира се, често дразни моите колеги, които дават всичко от себе си. Вярвам, че трябва да има все пак някаква граница. Аз просто прекалявам. Понякога дори необосновано. Глупавото е, че освен колегите ти, това тормози и теб самия. А ако знаеш как да го използваш разумно, перфекционизмът не е никак лошо качество.
Какви нови проекти да очакваме от теб?
Съвсем скоро – на 11 април на сцената на I AM STUDIO излезнахме с премиерата на една пиеса от Нийл Лабют – “Разбиване”. С него всички от екипа правим дебют на независима сцена. Режисьорът е Надя Панчева. Следващата дата, на която играем е 28 май. Също в момента текат репетиции и в Пловдив на спектакъла на Камен Донев “УЮТ”. Премиерата e на 20 май.
Задава се и още нещо на малкия екран, което не мога да издам все още.
