Здравейте, приятели! Днес на гости ми е една млада актриса, за която ще чувате все повече и повече занапред – прекрасната Преслава Георгиева. Преслава е участвала в телевизионния сериал „Откраднат Живот”, театралната пиеса „Три сестри”, „Там, където не сме” и други. Тя е част от трупата на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян. Преслава има и YouTube канал, в който разказва за актьорската си професия, опита й в театъра и други интересни и забавни неща.
Преслава е живо доказателство за това, че можем да черпим вдъхновение и от най-младите артисти и съм много щастлива, че родната сцена ражда толкова талантливи и осъзнати актьори като нея. Всички, които следят Преси в социалните мрежи, знаят колко усмихната и позитивна е тя. Преслава е много фина, изглежда съвсем крехка, но има силен характер.
Снимките за фотоинтервюто направихме една хладна, но слънчева сутрин в Червената църква в Перущица. Като всяка фотосесия, нашата със сигурност беше преживяване, направо приключение. Объркахме пътя, намръзнахме се, особено тя, но се надявам крайния резултат да ви хареса. Прочетете инервюто с това прекрасно момиче, голямо вдъхновение е, историята й е доказателство за това, че не трябва да се отказваме от мечтите си. Надявам се, че ще успеем да ви усмихнем! До нови срещи!
Здравей, Преслава! Благодаря ти, че прие покана ми, радвам се, че си ми на гости. Би ли ни разказала повече за себе си за проектите, в които участваш?
Здравей, за мен е удоволствие, много съм щастлива, че ме покани!
На 23 години съм, обичам самоиронията, за мен това е едно от най-важните качества, може ли един човек да се надсмее над себе си, всичко ще му е по-лесно.
Все още уча, трети курс съм в класа на Теди Москов. Занимавам се с театър от много време, като малка посещавах театрална школа в моя роден град, град Смолян, минах през доста трудности, но някак си винаги съм знаела, че единственото, което искам е да бъда актриса и никога не се отказах от това. Проект в който, участвам и се очаква отново да се играе през пролетта е в постановка към Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, Смолян – „Там, където не сме“ реж. Делян Илиев. Това е поетичен спектакъл по текстове на Георги Господинов, едно „извънредно“, така го наричаме представление, което се роди по време на пандемията и се играе на открито. Най-важния проект е да завърша догодина, тогава се надявам да мога да говоря за повече проекти.
Как и кога се роди любовта ти към актьорската професия?
Ооо, имам чувството, че винаги съм била болна от тази болест, наричам го болест, защото това е неличимо явление, заразиш ли се всичко е предопределено за теб, няма лекуване… Въпреки трудностите, през които минах не се отказах, макар че имах моменти, в които просто не виждах как може да продължи всичко и винаги ставаше нещо, сякаш някаква сила просто ме побутваше и не ми даваше да се откажа…
Историята ми е такава: След завършването ми, аз си бях казала, че на всяка цена трябва да вляза в НАТФИЗ, че не искам да правя нищо друго, освен това и кандидатствах при Стефан Данаилов и Пенко Господинов. Минах и трети кръг, но за жалост останах под така наречената „черта“. Тогава не го приех драматично, напротив, казах си няма нищо, продължавам напред. През годината, която изпуснах реших, че журналистиката ми е интересна и може би трябва да опитам и нещо по-различно и така учих една година журналистика и наистина ми хареса този процес, бях стажант в БНР „Христо Ботев“, видях една друга не толкова различна от артистичната професия, която ми хареса и пак бих се върнала някой ден към нея. Тогава обаче по време на тази година получих покана от Делян Илиев – той е актьор и режисьор в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ ,Смолян – да участвам в режисьорското му дипломно представление „Три сестри“ на А.П. Чехов и то в ролята на най-малката сестра – Ирина. Не мога да опиша чувството което изпитах, този човек ми се довери в такъв момент, в който аз никак не бях уверена в себе си. Винаги съм казвала, че Делян ми подаде ръка в най-трудния момент, в който бях на кръстопът и ми показа посоката, която трябва да поема. Качването ми отново на сцената като Ирина ми върна живота, показа ми, че не бива да се отказвам от призванието си и мечтата си и с подкрепата от цялата трупа на РДТ, аз отново кандидатствах НАТФИЗ, но този път ме скъсаха. Тогава си казах, че си продължавам с журналистиката и това е, но точно в деня след изпитите в НАТФИЗ, ми се обади една от сестрите в „Три сестри“ – Божана Мановска, която толкова обичам и ми каза, че Теди Москов взима клас в Пловдив и това е голяма възможност. Така отидох на още едни изпити, от които честно казано нищо не очаквах. Тогава разбрах, че човек трябва да има цел, да я преследва, но никога на всяка цена. Приеха ме с най-високия бал, неочаквано, неосъзнато за мен беше, но ето, че стана. Не съжалявам за абсолютно нищо от това което ми се е случило и продължава да ми се случва по пътя към актьорската професия, трудностите и препятствията изграждат човек… ВСЯКА ТРУДНОСТ Е ВЪЗМОЖНОСТ! Всичко това ме срещна с много хора по пътя, от които съм научила много, всеки един от тях ми е помогнал и е открехнал в мен нови врати, за които аз дори не подозирам. Един, от които е Димитър Маринов. Наричам го „създател“. Този човек винаги знае какво да ти каже и как да ти покаже кой си всъщност.
Моят преподавател Теди Москов, това е човекът „Вселена“, изключително, ама изключително щастлива съм, че имам възможността да черпя от такъв човек… Каквото и да кажа ще е малко, а и респекта, който имам към него, кара всяка дума да изглежда малка… Тук сигурно би казал: “Кажи си просто, че ти е беден речника моето момиче “.. Хаха… Не може да се говори лесно за такива хора, те са просто „Вселени“ и толкова.
Винаги си позитивна и усмихната. Как го постигаш? Позитивизма въпрос на навик ли е според теб?
Това не се постига, просто смятам, че на човек му е даден един живот, в който трябва да даде превес на позитивното, а негативното да го приема градивно, защото ако няма негативно, ние няма да можем да растем и да се развиваме, все пак… Негативизма е границата, която ни показва позитивизма, ако го няма, няма да правим разлика между двете. Аз също имам своите депресивни моменти, гледам никой да не разбира за тях, не съм от хората, които затормозяват другите със своите проблеми, те си имат достатъчно, притрябвали са им и моите…. Така де…. Като изпадна в подобно състояние, гледам да остана за малко сама, приемам го, казвам си това е период ще мине, не му отделям много време, казвам си #сложисиусмивка и продължавам, живота няма да ме чака да се самосъжалявам излишно.
Какви са плюсовите и минусите на това да се занимаваш с изкуство, според теб?
Иска ми се да кажа, че всичко е плюс и няма минус в изкуството, но ми се ще да се обърне повече внимание на изкуството, то е важно за обществото ни, за духа ни, дори за здравето ни е важно. Не показаха ли хората на изкуството по време на пандемията, че без тях не може, че те са искрицата на обществото, онази малка светлинка, която ни води и ни каза: Всичко ще мине, нас нищо не може да ни спре?! Изкуството е ваксината за колективен имунитет!
Какво те прави щастлива?
Всичко ме прави щастлива, много емоционален човек съм макар, че в повечето случаи не ми личи, не го показвам, но наистина всичко ме прави щастлива, сигурна съм, че има хора, които ще си помислят, че е доста фалшиво и невъзможно да си винаги щастлив, но ще им кажа едно: Обърнете се, огледайте се, виждате, усещате, чувате, здрави сте, кое по-точно не ви достига тогава, за да сте щастливи?!
За какво мечтаеш?
Мечтая… мечтая за здраве за мен, за близките ми, за хората… Има ли здраве, другото се постига, нещата рано или късно се случват, смелостта да ги постигаш и здравословния „страх“ от това какво ще се случи не бива да ни плашат. „Страха“ не е лошо нещо в умерени количества. Никога не бива да губим любопитството си, то е важно.
В какво се измерва успехът за теб?
Успехът не бива да се измерва, започнеш ли да го измерваш, значи не си успял имам една много любима фраза от една Велика жена – Юлия Огнянова:
“Не е важно какво ще кажат другите. Може да е талантлив човек, но ако постоянно търси реакцията и признанието на другите, те ще го разберат. Хората прощават много дефекти, но този – не.Човек получава признанието, когато не го търси.”
Какви нови проекти да очакваме от теб?
Знаеш ли… Миналата година, се случи така че очаквах един много важен за мен проект, бях толкова развълнувана и малко преди да се случи, реших, че ще го споделя в социалните мрежи и ХОП – чичко Ковид провали този толкова важен за мен проект, за това, от тогава, докато не се случи нещо, не стане реалност, не го казвам… Може и да е суеверие, но докато не го видя с очите си да се случва, предпочитам да го пазя за себе си… Засега, както казах най-важния проект е да завърша… Упс, това го казах, дано се случи.. Хаха… Като завърша ще ме поканиш пак и да се надяваме, че тогава вече ще мога да кажа смело в какви проекти участвам.